В топлия декември на отминалата вече 2016 година, посетих село Ковачевица, което е сгушено в Родопските планини, на около 240 км от София. Къщите са старинни, хората са малко, а планинските склонове се простират, докъдето ти стигне погледа. Всичко там е в миналото, за днешния ден могат да те подсетят само собствения ход, топлата храна и телевизора.
Сутрините са хладни, но към 10 часа вече е достатъчно приятно за разходка. Навън из селото вече са и местните. Много от тях се събират на чаша кафе или чай в единствената кафетерия.
Когато обедното слънце е високо, то пуска лъчите си игриво и стопля зимния пейзаж. По стените на каменните къщи, се спускат храсти, отупани със цвят през лятото. През зимата, те също са красиви и привличат като лакомства окото на туриста.
Всеки уикенд се организира местен пазар. Идеален момент за опознаване на родопския бит и култура. Продават се одяла, плетени чорапи, черги и други традиционни вещи.
Разходката ми продължава и виждам все по-интересни места. Вратите на дворовете, които пазят истории още от миналия век, се заключват с катинари, сякаш има кой да ги разбие. Повече тайнства са заключени в тези ключалки, отколкото хора са преминали през тях.
Чудесата на природата в Родопите винаги са били безкрайни. Непокътнатите вековни дървета, рисуват околността, сякаш е картина от някоя светска галерия.
Наоколо забелязах и един любопитен изследовател. Търсеше си място за отдих и след като го намери, започна да съзерцава околността редом с мен.
Приближаваше краят на деня. Полузамръзналото ми лице, беше пленено от няколко красиви мига, които избрах да запечатам с камерата. Природата разказваше сама.
Нежният воал на залязващото слънце, заля върховете на дърветата. Магията на този ден разцъфтя в златния му час. Идваше време за вечерен чай и равносметка.